Мила моя мамо,

сладка и добричка

как да кажа, мамо,

колко те обичам?

Това е текстът на една популярна песничка от нашето детство. Помните ли я? Ние се сетихме за нея, защото в тазседмичната си статия искаме да обясним как става така, че на български език някои от имената променят окончанието си, когато са употребени в обръщение. Например мама става мамо, кака – како, Иван – Иване. За повечето от нас тези употреби идват напълно интуитивно, макар че все по-често избираме да се обърнем към Филип с Филип, вместо с Филипе. Още по-голямо объркване обаче има сред децата, за които българският език е втори, а в езика, на който общуват, няма нищо подобно.

Какво е положението в съвременния български език

В съвременния български език тези форми не са просто културен навик или специфика на общуването. Всъщност те са наследство от една отпаднала граматична категория, която е регламентирала техните употреби – т.нар. звателен падеж.

Как се употребяват тези форми

В днешно време на български език наследници на тези звателни форми има само в единствено число, тоест дори да искаме, няма специална дума, с която можем да се обърнем към група момчета или момичета, освен „Момчета, бихте ли ми помогнали с багажа?“ или „Момичета, хайде да отидем на кино довечера“. Липсват също форми в среден род, например: „Момче, как се казваш?“, няма подобни форми за думите, които означават неодушевени същности, а в повечето случаи при имената от женски род употребата на тези форми звучи грубо на съвременния човек, например: „Катерино, как си?“.

Въпреки това обаче тези стари форми ние използваме често, за да бъдем всъщност мили, да покажем личното си и близко отношение към човека, към когото се обръщаме, например Миленче, Симонче, Жорко, Иванчо. Най-честа си остава употребата на обръщенията мамо и маме, които са именно звателни форми на думата мама.